Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.06.2007 00:32 - Малко личен киберпънк, ама недовършена работа...
Автор: nolumus Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1531 Коментари: 2 Гласове:
0


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
    Работното начало и край на една история, дето от доста време я мисля, и кога ще е готова не знам, но каквото има, прочете, може и да ви хареса. Всички права по текста си ги запазвам под fu2b studios. Ако някой го използва без мое лично съгласие и то за комерсиални цели, ще са запознае с акулите (тире) адвокати. Отделно, моля, ако някой прочете даже част, да сложи какъвто и да е коментар, нямам нищо против критиката :}

~*~*~

" Скритият ключ под шапката ми "
Александър Кирилов

    Слънцето бе застинало малко над хоризонта, лъчите му стояха непоклатимо, като позлатени пътеки към неизвестното. Всичко бе замръзнало в един безмълвен миг, хората - като модели на бутик не помръдваха, даже и вятърът се бе спрял, а тишината, тишината бе самонаел се едноличен властник над това привидно умряло царство на технологията. Две самотни фигури... две неуморно шаващи сенки, сякаш на светлинни години разстояние от погледа на всичко живо, те вървяха насред главната улица, старателно избягващи застиналите като мраморни колони хора.

    — Понякога наистина започва да ми писва, всички застинали насред походка и все наблъскани един до друг. Не знам как си го търпял толкова много време. - каза ядосано момичето. Бе на около седемнадесет-осемнадесет години, кафеникавите й коси леко се поклащаха под стъпките на набитото й, но фино тяло, две зелени очи гледаха изпод бритона, късата й черна пола бе в пълен контраст с розовата тениска и поизтърканото синьо яке.

    — Какво да се прави, Яви. И аз понякога не издържам, но с времето се свиква, стига да имаш прилична компания де. - каза спокойно момчето. Русата му кичуреста коса енергично подскачаше в такт с прибързаните му стъпки, погледът му неуморно следеше за всяка негова следваща стъпка, бялото наметало се поклащаше над износените му дънки, а мръсно-сивата тениската сякаш бе ръфана от кучета...в продължение на няколко години...

    — Мислиш ли, че някога ще ги пуснат обратно, за да са като всички други... Дъг? Дъъъъг? Защо се умълча? - каза Яви и бавно се обърна. Отне й миг да намери момчето, което бе застинало пред отворена врата, водеща към партера на малък жилищен блок. — Какво има Дъг, да не би да познаваш това място? - попита тя и сложи ръка на рамото му, той усети лекият вкус на смях, който тя издаваше, но си замълча.

    — Май съм бил тук и преди. Мъгливо ми е, но определено помня тази врата, и как падам по стълбите зад нея. Мислиш ли, че съм живял тука преди да бъда... пробуден? - каза Дъг, загледан в сивата сграда.

    — Може би, искаш ли да влезем, нямаме нищо за губене. - Яви го прегърна през гърдите и облегна главата си върху рамото му, усещаше яростното туптене на сърцето му. Дъг леко поклати глава и си отбеляза сградата на малка карта, която извади от джоба си:

    — Ще се върнем друг път, имаме предостатъчно време. Това си е то живота, да имаш цялото време на света, и все пак нито секунда за себе си. - каза щастливо Дъг и хванал през кръста Яви продължи нагоре по главната улица.

***
    Двамата бяха седнали близо до изхода на гробището. Върхът на църквата се белееше над главите им, камбаната й не бе използвана от години, Дъг се беше облегнал на надгробен камък, докато Яви изваждаше сандвичите от кутиите. Бяха си избрали гробището не поради близостта му до леговището им, а заради птиците. Винаги идваха тука, да пеят и да се ухажват, а има ли нещо по-хубаво от симфония на влюбените по време на пикник? Вятърът нежно галеше лицата им, докато тревата бавно се движеше в такт с песнопенията на птиците, Яви подаде сандвича на Дъг, присламчи се до него, телата им замряха, докато взаимно се наслаждаваха на лекия бриз.

    — За какво си мислиш? - попита го тя, потупвайки нежно с нокът ръката му, зелените й очи гледаха право в неговите, сякаш се опитваше да го хипнотизира, тя използваше личният си детектор на лъжата - красотата.

    — Миналото. За последните дни. Да върви по дяволите! Всичко. Ти не знаеш какво беше тогава, ти беше сред първите, които спряха, но другите, другите се биха с всичко, което имаха, улица след улица угасваха, а заедно с тях и хиляди хора. Сещам се за "Цветньй площад", успяха да хванат Рафаел, един от седмината, и той, видеш ли както би направила мишка заобиколена от котки, извади огнехвъргачката и им тегли една майна. Самото претоварване, което причини би трябвало да го е убило, но заедно с него си отиде и една пета от боеспособните тогава вирусотърсачи в града. - Дъг прехвърли ръката си около шията й, и леко придърпвайки я към себе си я целуна. Тя го изгледа с лека изненада.

    — Днеска явно си в добро настроение, все по-рядко се случва да ме целуваш без причина, да не би да си успял да намериш хакнат софт на някой архаичен вирусотърсач? Или може би ще ми се похвалиш с нов вирусоплетач? - каза Яви отвръщайки на целувката му с втора, двата сандвича стояха настрани, отдавна забравени.
    — Може, в такова настроение съм - каза Дъг и усмивка се разля по лицето му. - Времето е хубаво, имаме храна...имам си и тебе. - каза той и отново я целуна, този път по-дълго. Яви леко за миг се отдръпна, но след това веднага се сгуши още по-близо до него, бе подложила ръката си точно върху сърцето му, усещаше неравномерните тактове, като маршируваща армия, панически отстъпваща от загубена битка.
    — И двамата знаем, че това не е единствената причина. Сега, отвори си устата и ми разкажи, свързано е с онази сграда, която видяхме по-рано, нали?
    — Да, отчасти за нея. Но не мисля, че би ми повярвала, даже и да ти кажа...
    — Хайде де, не ме изтезавай така, да не искаш аз да почна на свой ред? - лицето й бе повече от сериозно.
    — Добре де, добре, мисля че в онази сграда живее, не всъщност е живял, поне така мисля де, Рафаел. - той приплъзна ръката си по голият й кръст, тя леко потрепна.
    — Не ми се вярва да "живее", много добре знаеш, че ние сме едни от малкото "живи" хакери в града, другите все още са заковани някъде там към портстоловете1 си и бродят из Омеганета2.

 1 портстол - стол, който подхранва физическото тяло на използвача си, докато съзнанието му броди из Омеганета.
2 Омеганет - най-висшата форма на връзка, истинският виртуален свят в целия си блясък и поквара. Всичките пет човешки чувства действат в Омеганета, но за сметка на това, ако бъдеш ранен или убит, докато бродиш из него, физическото ти тяло няма да смогне на напрежението и също ще умре. Повечето хакери живеят, като изпълняват длъжност в този виртуален свят.


***

    Дъг със сетни сили изчатка последните строфи, с леко закъснение и не малко шум, но и с прилежащата доза трагичност, меко натиска клавиша Enter. Екранът запресвятка, и Дъг усети как главата му олекотява, докато навънка се чуваха жалните стонове на хиляди, може би даже милиони хора...

    Момчето издаде един последен сподавен смях, преди да започне безсилно да пада към пода, успеха заличаваше прокуждането, на което сам се бе обрекъл, той бе извършил последното си престъпление. Бе живял. И сега щеше да умре. А милата му Яви го чакаше, някъде из безкрайните терабитни поля, хванала любимата си въздушната пушка, вдигнала улова на деня, а той щеше да крачи гордо край нея, винаги леко усмихнат, спомнящ си за първия и последен път, когато бе изиграл ролята си на Господ. Човечеството отново беше онлайн, горко му, а хакерите, бог да пожали душите им, поне засега, бяха офлайн..

***


Тагове:   малко,   недовършена,


Гласувай:
0



1. анонимен - Призовавам за вниманието на всички,ако на автора на този текст му пука нека остави този линк
02.06.2007 11:25
http://sexybecksi.blog.bg/viewpost.php?id=76201
цитирай
2. rann - харесвааам. (знаеш, искам още) ...
04.06.2007 00:15
харесвааам. (знаеш, искам още) почвай веднага средата :)))
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: nolumus
Категория: Други
Прочетен: 40050
Постинги: 13
Коментари: 13
Гласове: 152
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031